И понеже нямаше вече сили да пише, плачеше. Сълзите й се търкаляха по бузите, а в тях се отразяваха първите есенни листа на тополата отсреща.
„Толкова беше хубаво на гробищата. Топличко слънце, спокойствие, кестените падат, усещаш вечността“ – помнеше още думите на баща си след една Задушница.
Кой можеше да предположи, че и той ще си отиде през есента. В един хубав и топъл есенен ден ще се съберат приятелите му от цялата страна, за които той беше забравил, че съществуват и ще го изпратят по техния си начин – с рев на мотори и адажиото на Албинони.
Тя харесваше есента, топлината й, спокойствието, кестените, усещането за вечност и кръговрат. Но не харесваше гробищата. Особено съдбовното повторение на ритуалите – на едната седмица изпрати баба си, на следващата – на същото място, със същия погребален агент, изпрати и баща си.
Все през есента, все под топлото слънце, спокойствието и падащите кестени.
Три месеца по-късно, в новогодишната нощ, майка й също си отиде.