Понякога си мисля, че имам само глава с мисли, без тяло. Оживявам се само когато нещо или някой ми предизвика ума. Скачането, тичането или изкачването на върхове не ми вдига адреналина.
Вдигат ми го думите. В пороя от непремерени изречения, хвърлени обиди и изкусно замислени внушения се опитвам да хвърлям пояси на давещите се. И на себе си, защото полека лека затъвам в блатото на празните приказки и празните мисли.
А моите мисли са точно такива – празни, защото никога не водят до действие. Как да надвикам целия свят, когато той е зает да говори, а не да слуша.
Затова и не пиша, защото пишат всички. Опитвам се да слушам, защото са малко слушателите. Но слушайки, чувам само за вреди, беди и болести. В главата си редя монолози, оборвам тези и говоря пред ООН.
Но после идва време за ставане, пускам кафето и си казвам – май няма смисъл. Кому е нужно още един удавник в морето от думи? Още 2 000 символа ще променят ли нещо или ще налея и аз вода в мелницата на празнословието?
Не знам как се действам. Все едно мога да оправя света. А всичко ми изглежда толкова просто…
На всички ни трябва любов и образование. Ето, започнах с проповедта. Но само така, мисля си и главата ми ще се пръсне, можем да спрем омразата и разделението.
Хайде, ето, появиха се и клишетата – омраза, разделение. Внушения, прозрения или чиста проба недоразумения – водим се от думите повече, отколкото си признаваме, оставили сме съдбата си в ръцете на търговците с информация.
Светът е това, което ни показват по телевизията, защото ни излъгаха, че тя е източник на достоверна информация.
Отдавна не е, тя е източник на пари единствено за собствениците си. Всички ние, останалите, сме стоката, с която търгуват. Побутват ни в една или друга посока, карат ни да се мразим, да се убиваме, да научаваме за хора, които не ни интересуват и да ни налагат крайните си възгледи с оправданието, че от това се интересуваме.
И на тях им крещя, на ум. И от тях някой трябва да ни спаси, иначе ще се удавим. Ще предават на живо края на света, неосъзнавайки, че после няма да ги има и тях.
Мълчанието вече не е злато, защото говоренето се превърна в зло.
Мисля си, че мога да оправя света. С думи.
Мога ли?