Днес едни ще украсяват тикви, другите ще наричат тикви тези, които украсяват тиквите. Или с други думи – Хелоуин е и народът ни се радва, че има още една причина да се разделя и мрази.
Едните не намират нищо лошо в това да се маскират като страшни, красиви или страшно красиви същества, да се забавляват една вечер маскирани като не-себе си и да продължат живота си с един хубав спомен в повече.
Другите се запасяват с огромни количества жлъч, която започват да бълват още от сутринта по тези, забавляващите се.
И не спират да питат „Защо празнувате чужд празник, ЗАЩО ПРАЗнуУвате ЧужД ПразниИИКК“.
За да не се хабят да питат повече, аз ще ви кажа защо, много е просто.
Ние нямаме наши хубави, весели, обединяващи празнични традиции и взимаме назаем чуждите такива.
Когато при нас е празник, винаги е тържествено-тъжно-молитвено-приглушено. Или е свързано с ядене на нещо. Забавление – никакво.
Да вземем например националния ни празник. Тъй като е свързан с края на една война, довела до освобождаването на страната ни, сме приели да почитаме паметта на загиналите с тежка церемония и едноминутно мълчание.
Така трябва да бъде. Жертвоготовността за по-висши идеали от засищането на собствения ти търбух заслужават почит от следващите поколения.
Но е тъжно, съгласете се. Не празнуваме свободата, почитаме жертвата. Няма веселие. А може след едното да последва другото. След почитането на загиналите, да празнуваме живите – с концерт, с изложби, знам ли…
Трудно е да приобщим децата към този празник, защото от тях искаме само да падат на колене, да поднасят цветя и да мълчат.
За други празници като Съединението и Денят на независимостта няма радост, има само паради и официално издигане на знамето.
С религиозните ни празници е по същия начин. Традициите ни, свързани в Коледа и Великден, са от времената, когато всички са живеели на село и всичко е свързано със земята и реколтата.
Духовното обновление, което сме изпитвали преди, е загубено и забравено. Останало е само яденето и пиенето.
Не знаем как да празнуваме. Възраждането на старите традиции е трудно, защото никой не ги помни, защото сме отвикнали през комунизма и защото просто времената са различни.
Злополучният опит със зарята на Великден показа, че ние не сме готови да празнуваме религиозните събития с радост.
Хем ни се иска да е радостно, хем го намираме за неуместно. Научени сме, че външния израз на вярата ни трябва да е мрачно, потиснато, смирено, глухо.
Затова и с радост попиваме всички обичаи, които ни се сторят по-шарени, по-весели, по-близки до сърцата ни. И до децата.
Проблем няма, докато добавяме празници, вместо да махаме.
Вместо да се опитваме да забраним тиквените фенери, да намерим начин да празнуваме по-сърдечно и по-весело нашите си празници. За да са истински празници, а не само софра и напиване.