Две поучителни и, за щастие- кратки истории, които, ако бяха още малко по-кратки, щяха да се превърнат в снимка с текст във фейсбук. Но не са пък чак пък толкова кратки, защото човек трябва да има какво да чете и за по-дълго от 8 секунди.
История за двете жаби
Ако оставиш една жаба в тенджера със студена вода и я сложиш на котлона да заври, водата ще се нагрява бавно и жабата, необезпокоявана, ще се свари без да разбере откъде й е дошло.
Ако обаче я пуснеш във вряща вода, тя, като не пък чак пък толкова глупаво земноводо, ще скочи, ще се измъкне от тенджерата и ако имаш късмет, ще я обърне върху босите ти крака за назидание, че си правиш такива садистични експерименти.
Поуката, защото аз снощи не успях да я схвана от първия път, но то розето не прощава на никого, е, че ако ситуацията ти се скапва полека лека, ти ще се скапваш заедно с нея и без да се усетиш, ще си чао.
А ако ситуацията изначално е гадна, ти пък не си чак пък толкова глупав като земноводно, ще се усетиш и ще избягаш.
Така че, дори да ви е приятно топличко, толкова топличко, че да носите домашни чехлички на работа, огледайте се, може да се окажете в тенджера на котлона.
История за кофата с чувства
Едно време хората нямали души и си носели чувствата в кофа. В днешно време някой си ги държат в блога или на стената във фейсбук, вместо в душата, но това е защото сигурно си нямат кофи.
Та като си носиш чувствата в кофа, примерно самочувствието или доброто настроение, или щастието, или увереността, или таланта и вървиш през неравностите на живота, кофата се клати и чувствата се разливат. съдържанието в кофата намалява и на теб ти става едно криво, нещастно, смачкано, смотано и най-вече сгъцнато.
Затова кофичката трябва да се пълни редовно. С музика, с постижения, с добри думи, със самообичане, с шоколадови бонбони, с мартини, с любими хора, за да може дори малко да се разлее, да не бие на кухо.
И да не ти идва да си я нахлупиш на главата тая празна кофа и да се свършва.
КРАЙ.
