Френския тъкмо е натоварил количката с окосени бурени и се готви да ги изнесе от двора. Питам го накъде да тръгна. В края на селото сме, но основния път се разделя на две.
„Накъдето и да тръгнеш с колелото, все е хубаво“, казва ми.
Е, не съм с колелото, с детската количка съм и не мога да стигна по-далече от първия завой, но Френския е прав.
Последните къщи тъкмо останаха зад гърба ми и вече ми се искаше да спра и само да гледам. Дърво насред поляна, а пред нас – Тоскана.
Много си прилича, нали.
Ама не е. Наше си, в Северна България, на 20 км от Дунава, на 3 километра от един язовир, до който също се стига с колело, с детска количка не, а аз не мога да се наситя – на гледката, на тишината, която всъщност не е тишина, а оглушителен хор от птички, пчелички и мотора на един трактор в далечината, колкото да сме съвсем като в класически български разказ.
Пладне е, както би казал Елин Пелин, отнякъде кукурига петел, аз искам там да си остана, под дървото, до лайката.
Мечтичка: checked.
Откакто преди две години започнах да ги отмятам точно тия мечти, с гледките, не с придобивките, с преживяванията, не с изяжданията на местна храна, съм все по-богата. И все по-ненаситна.
Само половин час по-късно мислено отбелязвам още една мечтичка за изпълнена – за дрямка в селската ни къща, докато навън следобедът бавно изтича.
Нямам още бели перденца, да ги поклаща вятърът, но скоро, скоро. Ще се връщаме, обещах си, с колелетата, с детските столчета, в непосилната лекота на битието. На село.