Преди няколко столетия кралете са си избирали кралици по портрети. Колкото може художника, толкова.
Аз пък от своя страна харесах от снимка една сангрия – Luis the Marinero.
Толкова се въодушевих от идеалните бутилки и стилните фотографии, че на куцичкия си испански им писах възторжено писмо, че много ги харесвам.
Всичко щеше да е щастливо, ако доставката до тук на тази сангрия не струваше колкото билета ми оттук до Южна Испания.
Викам си – несподелена ще е нашата любов. Вечер си мечтаех, докато пиех постна биричка в парка, как съм на брега на морето, в бяла рокля с гол гръб, държа в ръка една бутилка Luis the Marinero и отпивам направо от нея, взряла поглед в залеза.
Бях достатъчно смела, за да призная дори на мъжа ми за това мое странно увлечение по едни райета.
И добре че го направих.
Ох, изморих се да пиша толкова много, само за да се похваля, че по случайност мъжа ми намери въпросната сангрия, донесе ми я чак от Варна и се оказа също толкова вкусна, колкото си мислех.
А сега, наздраве!
Когато измислят лечение на графоманията, първа ще се запиша доброволец-изпитател, обещавам.