Представи си, че ти остава само един ден живот. На кого ще се обадиш? Какво ще направиш? Ще правиш ли това, което правиш в момента или ще зарежеш всичко и ще крещиш, че искаш да живееш?
Правя си аз това упражнение – упражнение по живот го наричам, веднъж в месеца. Представям си, че ми остава един ден живот. И започвам да звъня на всички, които са ми важни, за да им кажа, че ги обичам, че са били част от мен, от живота ми, да им благодаря за времето, което са ми отдавали, за насоките, за смеха, за песните.
А да, и музика си пускам. Силна, такава дето ми се иска да слушате на погребението ми като умра. Като в „P.S Обичам те“ си представям, да не вземете да ми ревете нещо.
И ми помага, да ви кажа това мое упражнение по живот, защото се наместват приоритетите на бърза ръка.
И ми става леко, защото всичко е само на ужким. Защото все още не знаем, слава богу, колко точно месеци, дни и часове ни остават.
Но не ги пилейте, моля ви се, не ги пилейте. Особено тъжно е, когато си искал да се обадиш за кафе на някой и си си казал „хайде, утре“. И идва утре, в което него вече го няма.
Не мога вече да плача за отнесените от рак. Мога само да се надявам, че успявам да улавям моменти с живите.