Познавам едно момиче, вече почти на 30, което страшно много иска да си има Барби с рокля на булка. Не е имала като малка и й е останало като желание. Отказва обаче да си купи, защото „аз съм вече на 30, как така ще си купувам Барби“.
А може да си купи 4, още тази вечер.
Майка ми ужасно обича да оцветява. Чака да купим книжки за децата и уж сяда да оцветя заради тях. Половин час по-късно децата отдавна са забравили за книжките, но мама продължава да си оцветява, успокоява се.
Внезапно обаче вдига глава и казва „Ох, аз пък като децата“ и прибира всичко засрамено.
Познавам страшно много хора, които имат ей такива – мечтичко-желания, абсолютно безобидни, достъпни, нормални, но заради любимото ми „какво ще кажат хората“, не си ги изпълняват. Не си доставят онези малки удоволствия, защото са в пашкул от предразсъдъци, очаквания и тесногръдие.
И аз бях така. И ми мина. В момента, в който спрях да се чудя какво ще кажат хората, започнах да слушам само себе си.
Разхождах се под дъжда миналото лято покрай нас с рокля и по джапанки бавно и усмихнато, докато останалите тичаха, за да се скрият. Гледаха ли ме странно? Сигурно. Не си ги спомням. Спомням си удоволствието от дъжда и стихията на пороя.
Ще каже ли някой нещо на 30-годишното момиче с барбито? Не, защото никой няма да знае. Но тя ще е с една идея по-щастлива, ще й е хубаво, че си има нещо, което е искала като малка.
Обясних на майка ми, че нейната страст за оцветяване вече се превърна в психологически похват в борбата с напрежението.
Така че спрете да плащате данък обществено мнение, дори и когато въпросното общество изобщо не се интересува какво правите, а започнете да следвате сърцето си. алко повече смелост е нужна, за да си набере човек ябълките от дървото, надвиснали над него.
Този сняг трябва да спре. ВЕДНАГА.