Жегва ли ви нещо отвътре, когато ви карат да си напуснете зоната на комфорт? Мен – много. Даже преди време призовах да не ми се пипа комфорта, ако може, моля, защото съм си го изработила с ей тия две ръце и глава и хич не беше лесно.
Как тогава да накараме хората, потънали в ежедневието си, отдадени на мърморенето и оплакването, да се стреснат и да погледнат нагоре, към звездите, вместо надолу, към калта (Питър Сейдж, мерси за метафората).
Казвам ви веднага, защото ми отне време да го измисля. Не от зоната на комфорт трябва да си излезем, а трябва да спрем да се движим по ИНЕРЦИЯ.
Тя е тази, която ни разбива колата на живота. Пуснеш ли се безконтролно и стремглаво надолу, те чака само впечатляващо разбиване в края.
Пуснеш ли се по инерция, работиш години наред това, което не ти харесва, защото просто си си свикнал.
Инерцията те кара да се събуждаш до един и същи човек, който вече си спрял дори да забелязваш.
Инерцията ти пречи да си вдигнеш главата и да разбереш, че пушенето ти, пиенето ти, мрънкането ти, лежането ти не те водят никъде.
Ако сте постигнали комфорт, пазете си го, но ако се движите по инерция и не знаете къде отивате, натиснете спирачката преди да е станало късно.