“Не става дума просто за 6 години като адвокат, а за един от най-обещаващите млади юристи, които съм срещала. Запознах се с нея като беше студентка, и още преди да завърши, имаше публикации в правни издания. Също така беше поканена за преподавател в СУ и една или две години водеше упражненията по облигационно право” – с тези думи адв. Диана Попова ми представи Борислава Първанова.
С какво, мислите, е заменила правото Борислава? А да, аз нали ви издадох още в заглавието – със софтуерно инженерство. В момента даже е Engineering Manager на екип. Смайваща трансформация, нали!
Нека разберем от нея какво всъщност се е случило, как е станало и изобщо, стига съм писала увод, време е за въпросите:
Борислава, как така :) Хората мечтаят, учат и се борят със зъби и нокти за юридическа кариера, а ти след 6 години изоставяш всичко?
При мен също беше мечта, учене и борба. Истината е, че бях влюбена в правото – като студент доста често се шегуваха с мен, че живея в библиотеката, и май не бяха далеч от истината. Винаги имаше още нещо, което исках да прочета, а времето никога не стигаше. Тогава направих и първите си публикации.
След като завърших, също изцяло се отдадох на работата си като адвокат. Всъщност, все още с правото имаме особена връзка – затова, макар и да използвам думата “оставих”, не е точно изоставяне, а по-скоро нещо като невъзможна любов . Винаги ще твърдя, че нямаше да съм човекът, който съм днес, ако не беше правото.
Лесно ли се реши? Колко време ти отне прехода? Трудно ли ти беше?
Няма как такова решение да е лесно. Просто в един момент сблъсъкът в съзнанието ми между това, какво правото трябва да бъде и реалността у нас стана непримирим. Обичах правото, но не ми харесваше да го практикувам.
Може би защото имах твърде много идеализъм, желание за работа и вяра в правилното – и твърде малко търпение към нежеланието на системата да се променя и към неуважението към самото право.
Един от преподавателите ми в университета и един от хората, които най-много ми е повлиял през студентските години – доц. Кристиан Таков – ми беше казал, че имам силно развито чувство за справедливост.
Тогава не го разбрах, но години по-късно осъзнах, че именно това чувство не може да понесе ежедневието на адвоката. Разбира се, имаше моменти на професионално удовлетворение, но просто бяха твърде малко. В един момент си зададох въпроса: „Виждам ли се в това ежедневие след 30 години?“ О
тговорът беше ясен – не се виждах дори след пет. А и си казвах, че ако не се получи – винаги мога да се върна.
Преходът ми отне около година и 3 месеца – от първия ред код до първата работа като програмист.
Имаше моменти, в които ми беше трудно и се питах, дали някога ще разбера определени концепции, но съм много упорита и това ми помогна да премина през тях.
Истината е, че трудността не може да се сравни с това, колко ми беше интересно. Именно това направи прехода неусетен, дори приятен – въпреки че понякога прекарвах по около 18 часа на ден пред компютъра. И днес ми е все така интересно, както в началото.
Работеше ли междувременно като юрист докато учеше за новата си професия?
В началото – да. Първите няколко месеца още практикувах като адвокат, докато тествах дали изобщо програмирането ще ми хареса. После влязох в матрицата – буквално денонощно стоене пред компютъра. Приятелите ми се шегуваха, че ще ме пуснат за издирване. Аз обаче вярвам, че ако наистина искаш едно нещо да се получи по правилния начин, трябва да му се посветиш и да му дадеш времето си. В противен случай, резултатът е посредствен. За мен работата винаги е била нещо много важно, затова не исках просто нова работа, а такава, в която да съм добра и която да ми носи удовлетворение.
С преподаването в университета се занимавах още около шест месеца след като започнх работа като програмист, но после реших да спра и с него. Харесваше ми – едно от най-хубавите чувства е, когато някой ти благодари, че си го научил нещо.
Просто не ми се струваше правилно да продължавам, защото знаех, че няма да мога да бъда отдадена на сто процента, а това не ми се струваше честно – нито към студентите, нито към себе си.
Как те приеха на първото интервю за работа, като видяха, че си била преподавател в СУ, а не джуниър някъде?
Приеха ме много естествено – спомням си, че им беше интересно защо съм се решила на такава промяна. Имаше въпроси за програмиране, но между тях се посмяхме доста. Интервюто беше по-скоро разговор – от онези, след които просто знаеш, че ще ти е приятно да работиш с тези хора. Казаха ми, че ще се свържат с мен до два-три дни, а се обадиха час и половина по-късно, за да ми предложат работа.
Оттогава нещата се развиват естествено – работя с хора, които вярват в мен, предизвикват ме и виждат неща, които самата аз понякога още не съм осъзнала.
Те оценяват качествата, които съм развила в предишната си професия, и това, което съм показала през годините.
Когато преди година и половина ми предложиха да стана Engineering Manager, добавиха: „Вярваме, че ще бъдеш добра в това“. А аз тогава не бях съвсем сигурна, че ще мога. Днес изглежда, че са били прави – само не проверявайте това твърдение в екипа ми. 😄
Лесно ли смени настройката в главата си от “аз съм Борислава, адвокат” на “аз съм Борислава, софтуерен инженер”?
Не бих казала, че беше лесно или трудно – по-скоро беше странно. В юридическите среди вече имах изграден широк кръг познанства –бях активен студент, участвах в различни инициативи, пишех, след това преподавах. И това беше хубаво усещане. Когато смених професията, изведнъж попаднах в среда, в която не познавах никого и никой нямаше представа какъв е капацитета ми, а и аз самата имах съмнения какво ще се случи.
Затова бих казала, че беше странно, да започна отначало, но не бях обезкуражена.
Знаех, че трябва да работя здраво – и просто това направих.
Първите шест-седем месеца като програмист бяха предизвикателни и натоварени, но минаха бързо и неусетно. Когато се обърнах назад, настройката не само, че беше сменена, но бях и доволна, че съм направила този избор и виждах, че се справям по-добре, отколкото очаквах в началото. Отново трябваше да решавам проблеми, но от друг вид – и това ми харесваше.
Семейството ти какво каза? Кой беше най-смешният коментар, който получи?
Семейството ми ме подкрепи напълно, за което съм им много благодарна. Никога няма да забравя един разговор с майка ми по телефона – точно когато трябваше да реша дали да спра с работата, за да уча. Тогава тя ми каза, че ме подкрепят изцяло и че искат единствено да съм щастлива. Това беше моментът, в който наистина взех решението.
А един от забавните коментари, за който се сещам, беше от приятелка и колежка от университета, която ми каза: „Борислава, ако след 5 години че кажеш, че искаш да станеш топ готвач – знам, че ще го направиш.“
А колегите от университета?
С повечето не поддържам връзка. Някои вероятно още не разбират решението ми, други ми писаха и ме поздравиха за смелостта. Това ми стига. В крайна сметка е съвсем нормално не всеки да те разбира, а и нямам нужда от това – стига аз да се разбирам.
За част от хората вероятно изглежда така, сякаш съм изградила нещо с години, само за да го оставя – в момент, в който повечето от колегите ми се утвърждаваха, аз започнах отначало и тепърва трябваше да наваксвам.
За мен обаче правото беше основата, върху която продължих нататък – не като загубено време, а като част от пътя.
Не мисля, че съм изгубила време – просто имах нужда от онзи път, за да намеря този.
Изпитваш ли “синдром на самозванеца” понякога?
Да, макар и не толкова често, колкото преди. Смятам, че е здравословно – иначе рискуваш да изгубиш усещането за реалност.
А и според мен всеки човек, който се стреми да е добър в това, което прави и да се развива, трябва поне мъничко да се съмнява дали върви в правилната посока. Хората около мен знаят, че съм доста добра в частта със съмнението – важното е да го контролирам и да не му давам да води.
Как се промени ти самата по пътя между двете професии?
Мисля, че положително. Истината е, че може би се промених не толкова по пътя между двете професии, а вече крачейки в новата.
Със сигурност съм по-спокойна – което е най-важното за мен.
По-отворена съм към несигурността, по-уверена и по-малко строга към себе си, макар че винаги има върху какво да се работи в последните двете посоки.
Осъзнах и нещо друго – че всъщност съм доста смела. Много хора с различни професии, които по един или друг повод не са били щастливи с това, което правят, са ме питали как съм го направила и по какъв път съм минала – явно обмисляйки нещо подобно.
Истината е, че повечето хора избират стабилността пред това да са щастливи. Не ги съдя, просто не ги разбирам.
Щастлива ли си сега?
Категорично – да. Нито ден не съм съжалявала за избора си.
И както обичам да казвам – въпреки че като всяка работа и сегашната си има своите напрегнати моменти – за мен няма значение дали е петък или понеделник. Всеки ден ходя с удоволствие на работа. И то не само заради това, което правя, а и заради хората, с които го правя. Макар че понякога, честно казано, май прекалявам с удоволствието 😄.
Чувствам се на мястото си.
Знам какво означава да си там, където искаш да бъдеш – и няма как това да не ме прави щастлива.
Животът е прекалено дълъг само за една професия: Евгения Йорданова, от застраховането до маркетинга